Напоени с снежна вода,

клони

се пречупват

пред входната врата.

А в душата ми растат

увехнали цветя.

С морета се пълнят очите,

а ръцете ми изсъхват,

затворили след теб

вратата към мечтите.

Да се мразя или да простя

на тази празна душа?

Отнех й всичко, изрових

обичта ти с моите истини.

Исках да ти кажа всичко,

а ти беше ясен -

каза  да не гледам

повече назад,

потопи и двама ни

в мрака на раздялата.

Извиквам цялата си болка

с мрачни тонове

през дебели стени от спомени

от клони с много трънове.

Върви. Аз ще пазя двама ни

в ранените души

на всички късчета

от „нищо", в каквито

ме превърна ти.

Върви. Аз оставам да живея

по кървавите пътища

на изтеклите си същности.

Времето ще те излекува,

ще те пощади, а душата ми

с обречената ни любов,

обречено затворена КРЕЩИ.