Муза
Муза
Ти не си нито рак, нито сребърна мряна,
нито пък изпълзяла на прага медуза.
Бе довчера от слънце и нежност огряна.
Беше муза.
Ала днеска из кухненски тъмни долапи
не пробляскват очите ù – като ножове,
а ръцете ù, от пергаменти по-грапави,
драскат твоята кожа.
Казваш, че е повехнала – сенчица бледа,
че през ден се топи като свещ всъщност кратка,
но добре си спомни кой децата отгледа,
а пък редом и с тях – талантливия татко.
Ти за нея, каквото от тебе зависи,
си направил, макар че и то не е много:
Тя присъства инкогнито в куп ръкописи,
ала пак ходатайства за тебе пред Бога.
Нито рай ти е нужен, ни ад за нататък,
а на нея какво обещаваш, поете,
освен онзи тръпчивия мед на тъгата
и на своята ревност всеядното цвете?!
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
прекрасен стих
