Музата на плагиата (по Висоцки, Дебелянов и всички други, които познаваха Музата отблизо)
Сега ще гръмна като газов бойлер
от яд, безпомощност и див копнеж.
Направо чувствам се оскубан бройлер,
безмозъчен, неталантлив, невеж.
Тя беше тук, приседнала на края,
дискретно скрила женски красоти,
а аз летях, а аз блаженствах в рая,
изливайки душа и кръв във стих.
Аха да го довърша, ала ето
в дима цигарен - сякаш се стопи,
а пътьом ми забърса портмонето.
Дано пък да ù стигнат за такси.
Изчезна, не видя у мен поета.
Дали пък да не вдигна малко шум?
„Радецки“ да превзема като Ботев?
Око да си извадя със куршум...?
И що така, и що пък с мен не може;
е, как от Вазов се не отлепи!
Полегна даже в смъртното му ложе -
последния му час да подслади.
Кажете, хора, как се муза мами?
И как се връзва да не изхвърчи?
Продават ли се музешки капани?
Кажете, уважаеми творци!
...................
Няма! Закъсах го – пълен позор.
Я!... Май завърна се – трескаво пиша:
„Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия двор с белоцветните вишни...“
© Антон Донев All rights reserved.
