Мъката на гората

Горо ле, Горо зелена,

имаш ли сянка дебела,

имаш ли вода студена,

телата да си разхладим,

жаждата да си утолим?

Гората мълчи не дума,

тъжна и снага потрепва,

жално ме в очи поглежда

и тежка сълза отронва.

-Юначе, недей ме пита,

че ми и душата разбита.

Вчера от тука премина,

дружина от мъже седмина.

Всичките върли и злобни

с резачки и брадви огромни.

Плюха си те на ръцете

и без да се каят и маят

посякоха ми нозете.

Ред по ред дървета поваляха

и ми снагата разголваха.

Хич не им мигна окото,

за зайчето милото, горкото,

че няма заслон да намери.

А катерицата къде ще се катери?

Къде птиците гнезда ще свият

и рожбите си във тях да скрият?

Как пък сърце им не трепна,

че хубостта ми затриват

и извори ми ще секнат,

и билките ще изсъхнат,

гласове птичи ще заглъхнат.

Но ще дойде време да се покаят,

какво ги чака не знаят,

въздуха мръсен ще дишат.

Ще се проклинат и въздишат,

че гората без милост изсекли

и беда голяма си навлекли.

Плаче Гората и стене

от туй безотговорно племе,

продажно, нагло, нехайно

причинило и болка безкрайна.

Гората е дар от Бога

-Юначе, бийте тревога!

Който на нея посяга

от проклятие не ще избяга!