Безкрайно се стопявам – като студ,
захапал хищно края на сезона.
Излишен, нетипичен, тежък смут
гласът ми до мълчание зарони.
И тишината в мен се настани.
Нахлу за миг – свирепа, гладна, пряма.
Пронизваше от всичките страни
и оттогава нямам думи. Нямам.
Мълча все оттогава. Като бог,
отхвърлен и презрян от свои, чужди,
понесъл вяра в погледа дълбок,
че кръст щом има – значи има нужда ...