Мълчанието на агнетата или защо злото е заразно
Безкрайно се стопявам – като студ,
захапал хищно края на сезона.
Излишен, нетипичен, тежък смут
гласът ми до мълчание зарони.
И тишината в мен се настани.
Нахлу за миг – свирепа, гладна, пряма.
Пронизваше от всичките страни
и оттогава нямам думи. Нямам.
Мълча все оттогава. Като бог,
отхвърлен и презрян от свои, чужди,
понесъл вяра в погледа дълбок,
че кръст щом има – значи има нужда
да заковат на него тази длан,
която щом погали, възкресява.
Смалявам се и ставам великан
и да надрасна думите успявам.
Успявам! И мълча на своя кръст.
Простих на всеки камък по гърба си.
Нали съм бог – смъртта ми, подвиг къс,
два дена само небеса ще въси.
Безкрайно тиха се топя – до кръг.
И страшно няма, нова ще възкръсна.
Два дни ще скубя думите до стрък!
След тях сърцето лесно ще се (с)къса.
© Дарина Дечева All rights reserved.
