Мълчанието на агнетата или защо злото е заразно
Безкрайно се стопявам – като студ,
захапал хищно края на сезона.
Излишен, нетипичен, тежък смут
гласът ми до мълчание зарони.
И тишината в мен се настани.
Нахлу за миг – свирепа, гладна, пряма.
Пронизваше от всичките страни
и оттогава нямам думи. Нямам.
Мълча все оттогава. Като бог,
отхвърлен и презрян от свои, чужди,
понесъл вяра в погледа дълбок,
че кръст щом има – значи има нужда
да заковат на него тази длан,
която щом погали, възкресява.
Смалявам се и ставам великан
и да надрасна думите успявам.
Успявам! И мълча на своя кръст.
Простих на всеки камък по гърба си.
Нали съм бог – смъртта ми, подвиг къс,
два дена само небеса ще въси.
Безкрайно тиха се топя – до кръг.
И страшно няма, нова ще възкръсна.
Два дни ще скубя думите до стрък!
След тях сърцето лесно ще се (с)къса.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дарина Дечева Всички права запазени
