Мълчанието на баща ми
Мълчанието на баща ми
Избяга от града
и от етажите му,
от подредените един над друг животи,
които едва издържаха
добре обзаведените си и
добре ограничени обитатели.
Между „Девети” и „Десети”
прие без гняв
да бъде малкия човек на Гогол,
да рови из бумагите на соц-а
да влачи своя мравчин дял
до прага на живота
върху тънка сламка без отчаяние.
Без партиен билет.
Без ропот.
Подадоха му живота готов –
порции, равни с другия,
периоди в рамки,
(да живей Първи май,
още повече да пребъде Девети!
И така до победата на Призрака,
за когото тръбяха „поетите”)
Зад тъжния му поглед
пропадаше гърмът на битието,
фанфарните фалшиви драми,
неистовите първенци
от фабрики и канцеларии,
многомашинници, строители на язовири,
копачи на въглища
(те подкопаваха вярата,
че индивидът е значеща функция,
че без единицата
нулите са си нули, макар и редица).
Той се превърна в една
извъртяна и семпла
Нула,
строена до другите зад
Другаря вития.
Един някой си никой.
Сега е само уморен и стар,
не облякъл никога униформа,
не ласкал
и не запомнил крадците,
опазил опосканото –
без пост и престиж;
от кръвна група нулева –
с хемоглобин на аристократ на чувства.
Рови земята на село,
търси закопания кръст,
ще го нареже за огрев – най-сетне да стопли
спомените си
и да обговори мълчанието.
Z.V.
© Златина Георгиева All rights reserved.
