Мълчания
Научени сме да мълчим,
не се оплакваме, не спорим.
Дори когато в огъня горим
и мъката опитва се да ни събори.
Светът ни даже да пропада в пропастта
отронен стон не се дочува,
с пресилено достойнство носим кръста,
а болката се правим, че не съществува.
Рогата и опашките си крием,
надявайки се никой да не гледа,
от обич чужди грешки трием
с душата си парцалена и бедна.
Миражи търсим цял живот,
а ако щастие ни изненада
превръщаме се в нови Дон Кихоти
и… вятърните мелници нападаме…
© Мая Ангелова All rights reserved.
