И ето ни пак на асфалта,
кънтящ от гуми,
натежал от съдби.

И черен е пушекът,
който в небето виси
като флаг.

А небето – типично по детски -
e светло,
на сини ресни.

Подчертавайки
отровния,  кълбест,
фабрично направен мрак.

И отново хората бързат,
затворени в себе си
зад врати.

Носят табелки
със
чувствата си
на показ пред света.

А светът носи свои табелки.
И, нагърбени
с тежки мечти,

текат усмихнати тълпи oт
уморени същества.

Ето ни пак на асфалта.
Горещ, изтощен,
натежал от съдби.

Небето скрива,
прибулено,
грозотата на дима.

Вечер хората са уморени.
От маски.
От удобни лъжи.

И истината изгрява
в цялата си синева.