На баба
За баба ми, която спря да грее,
а приживе успяваше да ни сплоти,
от стената с черна лента ни се смее
и на Стария, но всяка гозба му горчи.
За нея ми говори често: „Открих я много млада,
и в дъртия ерген видя сърце момчешко.
На първа среща я оставих да ме чака,
и ѝ вързах, Вальо, тенекия тежко! “
Милата, няма просто равна,
чиста и невинна, досущ като дете.
Помагаше, живеейки със стара травма,
но можеше с любов нов свят да създаде.
Зарадва се на третата си внучка,
Виктория, дете със лъвско сърчице.
Виждаха се рядко, но успя да си я гушка,
притискаше я нежно с кривите добри ръце.
Малката я наричаше по име,
и вече можеше въпрос да зададе,
защо я няма Дани на леглото,
къде отиде баба с болното краче?
Не искам да ни гледа там отгоре,
Дани докога ще е самичка?
Иди, мамо, нека някой ѝ помогне,
кога ще спре да е звездичка?
Как да обясниш на това учудено мъниче,
живота, а камо ли смъртта?
Казахме, че полетя към небето като птиче,
за да е вечно с нея, баба се превърна във звезда!
© Валентин Хаджиев All rights reserved.
