Отиде си, без да кажеш сбогом дори,
остави празна къща и куп горчиви спомени!
Не трябваше да си отиваш още, не трябваше, нали,
но съдбата тъй пожела и смъртта ни раздели!

Проклета да е тази коварна болест,
която те отне от този свят,
проклет да е деня, в който безжизнена
издъхна в моите ръце!

Ти за мене като майка бе,
отгледа ме от мъничко дете,
защо си тръгна, бабичко, кажи
нима не знаеш, че сърцето ме боли?

Измина цяла болезнена година,
а все си мисля как ще ме посрещнеш.
Ще ми отвориш вратата и ще попиш ей така:
„Как си, моето дете?”

Но вместо туй, заварвам некролога
на олющената ни врата
и едни сини очи ме гледат,
а аз изпитвам болка и тъга!

Сега те няма тук при нас,
дано там да си щастлива,
в моето сърце само болката остана,
от зловещата смъртна картина!
ДЪЛБОК ПОКЛОН!