На баща ми
Сълза проронена - капка малка
вятъра прогони в душата.
Бушуват мисли, като река нехваната.
Струи от болка пръскат спомени.
Помня, лято беше - кървеше,
но до мен стоеше като скала
и се подпрях - не паднах.
Първи клас - къде попаднах,
пак скала намерих.
Гаджета, свалки, залъгалки,
изгуби се като мъгла в пустиня -
не те виждам.
Демокрация, бюрокрация, излагация
- ненавиждам те.
Работя върху себе си,
пускам кепенците.
Телефонът звъни в черно.
Изчезна.
Къде да се подпра в тази мъгла.
Обичам те, ненавиждам те.
Тече по бузите капка
и не ми е сладка,
но гони вятъра.
Когато кървя, до мен ще има скала.
Обичам те.
© Тихомир All rights reserved.
