На баща ми
В зеленикавите ти очи,
под очилата
смутена мисъл се таи.
Незнам дали наистина бащата
на душевното ми ДНК си ти,
но мисля си:
“Така на теб приличам,
така на мен приличаш ти,
че няма как аз да не те обичам,
щом взела съм от твоите черти.
Със погледът сериозен на учител,
загрижен за децата си добри,
ти си един незаменим пътеводител
към нови, просветителни зори!
Обичам те, защото ти си силен,
макар и тъй чувствителен и плах...
Със теб животът ми е мирен,
освободен от гняв и страх.
Във погледът ти топъл пак се вглеждам,
съзирам себе си и там...
Очите си отново свеждам...
Защо съм твое семе вече знам.
© Маргарита Дянкова All rights reserved.
