На брега
Бавно влезе озонът в трахеята
пак примесен със дим от цигара.
Тъжно махах с ръка аз на бурята -
тази моя познайница стара.
И поисках да върна си спомена.
Да се слея със тази омара,
но когато затворех очите си,
зад клепачите виждах кошмара.
Не че беше той нещо особено.
Даже никак не бе вече страшен.
Но не виждах пак себе си в ъгъла -
свит на топка, ранен и уплашен.
Тъй ме стресна това, че ме нямаше
и не знаех къде съм се дянал.
Всичко друго си беше на мястото.
Ала аз пък къде бях останал?
И реших да не търся пак себе си
в стари грешки от взети решения.
Още помнех, че пътят към Ада ми е
застлан със добри намерения.
Тъй останах изгубен във мислите.
Без да чакам спасителен пояс.
Твърде много такива получил бях,
вързани със въжета от корист.
Аз ги срязах, прегризах им нишките,
както мишка лъва би спасила -
се спасих от капана на всичките,
които искаха моята сила.
А вълните в скалите ме блъскаха
и пречупваха моите кости.
Аз ги молих да спрат, но те искаха
да остана там вечно закотвен.
Щом отскубнах се бавно заплавах,
като пън сух не дирещ посока.
И изхвърли морето останките,
както кокали хвърля пророка.
Сам събрах си от пясъка скелета
и тогава видях лешояда.
И ме гледаше той с отвращение,
прималял бе от глад и досада.
Я изчезвай от тука бе, пиле!
Ще ти скърша врата, като сламка
спасителна клонка
в ръка на удавник
маслинова,
стигнал брега, за да каже
на всички
таквиз лешояди със злоба:
„Ковчегът потъна!
Във гроба
не чакай
да легна, че да клъвнеш ми дроба,
а живей
и не ме гледай гладно,
не съм Прометей!!!”
От утре няма да има плът за вас!
Защото така казах аз!!!
© Георги Димов All rights reserved.
