На чаша чай
Не бих желал
да се обгърна в трансцедентното.
И като ръждясал ветропоказател
да посоча север.
Не бих могъл
да се откъсна от момента.
И да завладея времето.
Не бих могъл
да искам еуглените
да бъдат мислещи, неедноклетъчни.
Смехът е заглушен от изстрели –
тогава значи, ерго,
човечеството е било обречено.
Не бих търпял
да бъда стар, просвирващ,
исторически ръждясал, прашен чайник –
та аз едва завирам,
знаейки,
че порцелановите чашки
са мумифицирани.
Разбира се,
съвсем нехайно,
това ти обясних в неделя –
като бозайник на бозайник.
Че бъдещето е фалшифицирано.
© Константин Дренски All rights reserved.
