На църква!
Все тебе срещам в този сън, приятелю.
Все с тебе се ръкуваме. По мъжки.
Ръката ти е лека, като вятъра
преминал през сърцето ми на пръсти.
Душата ти е ръбеста, а изгрева
е толкова пиян, че трудно стъпва
в най-жълтото мастило на очите ми
в най-тесния олтар на тази църква.
Но ти си все един и същ, приятелю.
А аз със всяка крачка се смалявам.
Вървя назад, търчи напред мечтата ми
и на моменти даже се предавам.
Понякога съм топла и от виното
ликът ти ми прилича на икона,
но мога с поглед да обикна синьото,
небето в теб…и чувството за сбогом.
Пропадам и политам едновременно.
Пълзя и се изправям, а тревожно
високото е слязло до нозете ми
и мога да достигна невъзможното.
И мога да се побера във времето,
в което се разделяме. С прегръдка.
Целувам със очите си вселените
и някъде около полунощ се връщам
към онзи сън, във който се сбогуваме
със всичко наше, минало и мъртво.
Заспивам пак. Небето ти сънувам.
По мъжки, знам, че ме водиш на църква.
© Николина Милева All rights reserved.
