На дъното 2000
Чу се взрив във носа и надолу след миг
се понесохме ние презглава.
Чу се възглас уплашен, чу се и вик -
и за нас вече времето спря.
Под краката ни палубата се наклони.
Нещо там, отпред, изхрущя.
Удар! Вече сме долу - всичките ние.
Не можах и да изкрещя.
Кислородът ще свърши след ден или два.
И в отсека е страшен студ.
Аварийните лампи мъждукат едва...
А пък дъх си поемаме с труд.
Тук, под тези студени и мрачни води,
ще е нашият масов гроб.
Няма ние дори да оставим следи.
Не ще чуят нашия зов.
На таблото часовникът скоро ще спре.
Няма ток - и той също спря.
Задушавам се. А така не ми се мре....
Ала знам, че тук ще умра.
Виждам вече живота си като насън....
А съм още толкова млад.
По обшивката чукат и млатят отвън.
Ала няма да ни спасят.
Аз се моля неясно, с думи безброй.
Шепна, шепна с подути уста:
"Боже, нашите грешни души упокой -
и дано дойде лека смъртта".
© Стефан Янев All rights reserved.
