На дъното
На дъното
Човекът като че ли бе премазан,
вървежът му бе вял, скован.
Оставяше върху снега две криви дири.
Не бързаше за никъде. Той беше сам.
Палтото му изхулено, каскетът крив.
Лицето изкорубено, изразът му див.
Вървежът на осъден. В ръката му шише.
Думи на обречен, излязал за да мре.
Животът му не бе красив порой.
И той го знаеше и помнеше добре.
Работеше от мрак до мрак,
работеше във студ и зной.
Живееше накрая. Ядеше да живей.
Разпнат между двата края, той местния плебей.
Пийваше си често, ходеше превит.
Псуваше злочесто живота си разбит.
Рано се опари, срути се сломен.
Липсваха другари, наоколо бе свят студен.
Надигна се със мъка, туриха му крак.
Дълго му се смяха и му подхвърлиха - глупак.
Душата му се свъси, сърцето загрубя.
Очите потъмняха, устата замълча.
Пръстите се свиха, впиха се в дланта.
Мечтите се стопиха, викът му проеча.
© Марин Петков All rights reserved.
