На един римски сандал в Бритиш музеум
1.1K
0
10
Semper fidelis
Аз столетия стисках крака на войника -
в гладни пясъчни бури оглозган пищял,
отполиран до бяло с безброй песъчинки
и, все още обгърнат, от римски сандал.
Вързал с кожени връзки крака - бях му предан.
Не усещах смрадта на разложена плът,
нито личинки бели поисках да гледам
как месото подпухнало дружно ядат.
Жежко слънце суровия ремък изблиза,
черни паяци пъплеха твърдия гьон,
лиги точеха нощем хиени наблизо,
неведнъж, вирнал жило, вилня скорпион.
И така, във прегръдката с белия кокал,
под бръснача на острия вятър свистящ,
хлътвах бавно сред пясъка все по-дълбоко,
на Сахарските дюни под рохкия плащ.
Разделиха ни после и археологът
метна нейде пищяла, а мене във кош
ме отнесоха (бил съм находка, за бога!?)
към музея, макар че не струвам и грош.
Арестуван да спя и да гния охотно
и с муцуна опряна в студено стъкло -
зад витрината дремя години самотен,
до табелката малка на странно писмо.
Само нощем, когато си тръгне пазачът
и постави раздела “Египет” под ключ,
позволявам си да се разкисна и плача,
да съм кекав и стар, диментирал дългуч.
С умиление спомням крака си войнишки,
който толкова време и жив, и умрял,
дваж по-верен от куче, прегръщах с каишки…
И ме мъчи вина, че съм го надживял.
Радост Даскалова
© Радост Даскалова All rights reserved.
