beauty_darkness (Джу)
18 119
Feb 22, 2008, 3:26 PM

На една китара 

  Poetry » Phylosophy
1234 0 4

Звън! И после тишина,

откъде дочух този стон печален,

от ъгъла, където в самота

една китара спи съня прощален.

 

Но кой си ти?

Защо във черно си облечен,

а пръстите ти са от лед.

Нима изсвири този вопъл нежен,

сякаш от небето капна мед.

 

Акордът прозвуча отново

и сякаш спря дъха ми,

промъкна се във вените ми

и със мен туптя, туптя.

 

Очите са дълбоки езера,

на жълтия омачкан лист са верни.

Но защо капна таз сълза

като бръшлян, естествена, добра!

 

А тоз бръшлян полази ме

и стигна до сърцето,

и засвири акустична песен.

Усетих мъката ти

и потънах във морето,

море от златна тиха есен.

 

Нотите се заиграха

и пръстите галят струните

и нашите души се умълчаха,

останаха само на китарата думите.

 

 

 

Посветено на една страхотна китаристка и много добра приятелка :) Мъри, не се отказвай от музиката!

© Джу All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??