На една китара
Звън! И после тишина,
откъде дочух този стон печален,
от ъгъла, където в самота
една китара спи съня прощален.
Но кой си ти?
Защо във черно си облечен,
а пръстите ти са от лед.
Нима изсвири този вопъл нежен,
сякаш от небето капна мед.
Акордът прозвуча отново
и сякаш спря дъха ми,
промъкна се във вените ми
и със мен туптя, туптя.
Очите са дълбоки езера,
на жълтия омачкан лист са верни.
Но защо капна таз сълза
като бръшлян, естествена, добра!
А тоз бръшлян полази ме
и стигна до сърцето,
и засвири акустична песен.
Усетих мъката ти
и потънах във морето,
море от златна тиха есен.
Нотите се заиграха
и пръстите галят струните
и нашите души се умълчаха,
останаха само на китарата думите.
Посветено на една страхотна китаристка и много добра приятелка :) Мъри, не се отказвай от музиката!
© Джу All rights reserved.
