На финала
НА ФИНАЛА
На светлата памет на проф. Славчо Иванов
Всеки път свършва някога някъде.
Всеки!
И когато пристигне, до край извървял
своя личен отрязък от време, човекът
къса книжната лента на своя финал.
... Но не е победител!
Животът могъщо
бие в пулса задъхан на всеки наш ден,
но достигнал финала, човек не се връща
и не е победител...
А е победен!
И след края му почетна стълбичка няма,
и венецът в пръстта не е лавров венец;
маратонът-живот се оказва измама
с предвидим и безкрайно печален конец.
И изпращаме всички покойници скъпи,
но финалът не носи възторзи, а скръб,
и стоим съкрушени, че пак е отстъпил
този глупав живот и е паднал по гръб.
Но макар и излъгани нагло и грубо,
кой от нас би си тръгнал и кой би признал,
че животът е слаб и че винаги губи
във последните метри на оня финал?
А се губят в пръстта на живота следите.
Просто ние се мъчим под тежката пръст
да остане финалната загуба скрита.
И поставяме камък, и слагаме кръст...
Но гробовете, плочите бели – са коти
от епичната битка на вечен двубой
и свидетел, че винаги слаб е животът
и че губи на финиша винаги той.
И тогава измисляме Рая и Ада –
втори свят след последната тъжна черта.
За какво ми са те, щом и този път пада
аматьорът-живот, победен от смъртта?
© Валентин Чернев All rights reserved.
