На гроба на баща ми
Душата ти незнайно от кога,
събирала бе мъката на срички
от моите бълбукащи слова.
Ще можеш ли да ми простиш за всичко?
На изток от сърцето ти бе нощ,
която само денем се възражда.
Eзикът ти бе остър като нож,
но знаещ винаги какво да каже.
Пътят ти бе кратък като земетръс.
Къде ли ще се преродиш отново?
Пръстта над тебе вече не е само пръст.
Дори и восъкът мирише на олово.
Прости ми за това, че съм ти син,
пред тоя гълъб дето грозно грачи.
Животът ми, за жалост, е един
и днес на гроба ти ще го изплача…
© Божидар Георгиев All rights reserved.
