На канапето
НА КАНАПЕТО
Думата в края на деня пак има умората
и с гласа и говори всяка клетка на тялото.
Свечерява се навън, а също и в душата,
докоснала отлитащия полъх на лятото.
На канапето в хола, полягам за отмора
с наметало изтъкано от самотата.
Чувам децата как волно тичат на двора
и делникът шумен отеква в сетивата.
Стихове се гонят, вече написани,
за победата над всичките ми страхове
и над болките също, сякаш орисани
мой да са спътник, от векове за векове.
А животът, това безспорно творение,
дълбае в душата, все едно е от камък.
Сили ще ми трябват, а също и търпение,
та сърцето да запази светлия си пламък.
Шумолят листата от ветреца погалени,
като децата изглежда, че и те играят.
Гледам ги и в рими чувам мисли стаени
от извора на чувствата готови да пият.
© Весела Найденова All rights reserved.
