На колене...
… Значи това е да стъпиш на дъното -
някакво голо, пресипнало падане.
Гледаш, в очакване да те издърпат,
за връзка… Но никакъв шанс за подаване.
Грешка!
Обърках дланта ти със нещо,
което положи в мен Алфа и Бета
и твоите думи разчетох погрешно –
те бяха въжето. Около ръцете,
с които те ваех в среднощните сънища
някак… безукорно. И безкомпромисно.
Някак… Животът ми стече в безпътица
около твоето: „Как си подхождаме…”
Всеки ден идвах за нашата връзка -
ти беше въже; беше пъпната връв,
която всепулсно ме влюбваше в дръзкия,
умния, силния…
Беше такъв.
… И значи това е да млъкнеш завинаги –
мислех така че наричат смъртта ни…
Нещо подобно е, всъщност. Усмихва ме
месец. И млъкна. Отблъсна дланта ми.
Без нищо. Без знак. Без връзка. Без дишане –
грешка!
Обърках системата с тебе
и за минута преля в необичане
в теб тишината. От Алфа в Омега.
… И стъпих на дъното. Гледам нагоре
с надежда за връзка. Стопена. Безсилна.
Спускаш въже?! Ще ме дърпаш, аморе?...
Грешка!
Обърках.
... това е бесило.
© Лора Димитрова All rights reserved.
За много години!
