На кораба на илюзията
На кораба на илюзията
В ръцете ти звездите оживяват.
В прегръдките ти рядко се страхувам.
Понякога не виждам топлината.
Сърцата ни са тънки като струни,
достъпни само тайничко в душата,
харесвани единствено от вени,
артерии и малки капиляри,
вълни от въздух, време и промени.
Усещам красотата на луната.
Докосвам те през пелена от спомен.
Но облак лесно влюбва се във вятър,
забрави ли за всичките си форми,
и в късна вечер просто полудявам,
понякога си мисля, че е краят,
настъпила ръба, развиделявам,
а нотите по нощници се каят.
Сънят е много странен и неясен.
Събуждаш ме отново и отново.
Подрежда светлината крехки вази
преди в небе сълзите да зарови.
И казваш колко нежна съм и чиста,
дори ме виждаш някак съвършена.
Но знаеш, че съм мъничко мънисто,
а не луна, звезда или вселена.
И знаеш колко много съм безсилна.
Но пак ми казваш колко съм прекрасна.
Превръщаш в пламък нощното мастило.
Страхувам се, но пътят ми е ясен.
Надеждите за бъдеще поливам,
самата аз - безсилна да порасна.
В ръцете ти до болка се развивам.
Измислям те по-нежен и опасен.
Свободен от оковите на смисли.
Издишал пак проблясъци към рая.
И въздухът, лимонен, свеж и кисел
най-радостни сърцата ни извайва.
© Йоана All rights reserved.
