Сълзи в очите ми  напират,

мъка  неизмерима души ме

по един гаснещ живот...

Мамо, не затваряй

очи завинаги,

маля те, мамо.

Без теб ще е тъжно,

много ще ме боли...

Всичко се преобръща в мене,

когато за помощ протягаш ръка,

плахо поглеждаш

и питаш - кой ден е?

... пак ли е ред на нощта?

Болката в теб напира...

Докога от теб да крия,

че идва краят ù,

а тя идваше

с още по-голяма сила,

без да се съобразява

с благородната ми лъжа.

Колко при теб се е застояла,

ще има ли край тя

или този край ще бъде

едно ново начало на болестта?

Не заспивай завинаги, мамо!

Моля те, не ме оставяй

на този свят сама!