На майка ми... когато си отида
По-трудно е от чистото обичане.
Изричаш,
после чуваш глухотата си.
Понякога рефрено е,
но никога не е заричане
и клетва не е -
просто спазъм
преди вдишване.
Един прескочен удар
на сърцето.
Протегната ръка
прозира от очакване,
а времето забива
се в очите ни...
И всичко е един премерен крясък.
И силно е почти като
предсказаното липсване.
И болката е остра
до безбелезност.
А стъклените махала
премерени,
разяждат ни
до най-последната надежда.
По-тежко е от слепота,
когато виждал си.
Бръсначно режещо е
като самота,
която припознал си.
И клетва не е -
просто спазъм
преди вдишване.
Най-тихо е
очите да затвориш на дете,
което ти си раждал.
© Киара All rights reserved.
