На Моняк
На Моняк – тихо като в храм,
където пътищата свършват.
Посоките се срещат там
и ветровете бурни връщат.
Скали отвесни в мъх-покров
са скрили остри нокти-зъбери.
Над тях – орли, дошли на лов,
се вият бавно с крясък тръбен.
В треви с див здравец и пелин
спят гущерчета изумрудени,
а долу, в непрогледен дим,
изтлява Кърджали в заблуди.
Задъхва се и, вял, пухти –
уж младенец, а астматичен.
А Моняк – старецът честит,
с кристален дух духа привлича.
Не знаем древния му род,
как спрял латинските пълчища –
величествен, смълчан и горд
посрещал набезите хищни.
И тук, през този див балкан,
по пътища в треви, шубраци,
дедите ни дошли при Калоян
с главата кървава на Бонифаций.
А рицарите в плътен строй,
след гибелта на Балдуина
се пръснали в безреден рой,
предчувстващи че ще загинат.
Днес долу, в дневна суетня,
е Кърджали в дребнави грижи.
До него – стръмна планина
с челó в небето неподвижно.
Животът – редом до смъртта,
и тлен – на вечността съжител.
Вдигни нагоре взор, мой град,
върни духа си – блуден скитник.
5.05.2003
© Мария Димитрова All rights reserved.
