На моя буреносен облак
Не зная колко бури съм посяла,
аз мислех, че съм вятър благ по нрав.
След упрек твой повярвах, че си прав
и с молив чер щрихирах всичко бяло.
Небето в миг попи чернилка страшна,
невинен облак после не открих.
Не те упрекнах и дори простих,
че ти към тази буря в мен ме лашна.
Забравих после, че луна изгрява,
звездите, че играят луд кадрил.
Не питах ти ли беше моят мил,
преди да тръгна чувства да спасявам.
В метоха на душата – още жива –
с брашно от сълзи меся слънчев ден.
Дочу ли, гордост пак погазил в мен,
как плаче вик: Любов, не си отивай!
© Мария Панайотова All rights reserved.
