На мястото на всеки хвърлен камък
От памтивека по каменистия път
(този, уж дето все води към Рая),
в тъмната страна на душата, отвъд,
камъни човеците трупат… Грамада.
Че съдници много, а камъни ще потрябват...
Нали със тях замеряли се грешниците?
Или в темели белокаменни ще вграждат
фалшивите си думи на човечност?
Превърнали грамадата в светилище,
там свещи палят те, за покаяние.
Но с камъни гради ли се чистилище
за съвестта, душата и страданието?
За тях ще трябва всеки да се моли тихо.
Пред своя собствен храм да коленичи.
Сам, до болка, със сърце открито,
хромия ни свят да заобича.
На мястото на всеки хвърлен камък
пониква цвете! Истинска магия!
С божествен звън, с любов душата
звъни от моята, от твоята, от нашата
камбанария!
© Даниела Виткова All rights reserved.
