Знаеш мили думи да изричаш,
да ме караш да се чувствам прекрасно,
но умело мрежата си ти оплиташ,
а казваш после, че било заразно.

Гледаш със любов във твоите очи,
усмихваш се тъй нежно...
дори понякога отронваш по няколко сълзи,
а на мен направо ми е смешно!

Съдиш ме, че си говоря с Онзи...
Другия пък го заглеждам!
Описваш всичко в разни прози,
които трябва нощем да преглеждам.

Мислиш, че не виждам как поглеждаш
някоя красавица, която подминава,
но ми е все тая коя ще загледаш...
Това впечатления в мен не оставя!

Приказваш ми след пет години
колко щастливи бихме били,
но не се замисляш, че тогава
възможно е да сме сами.

Предполагам, че след толкова време
ще се правя, че не те познавам...
Та нали жените сме били коварни!
Е... аз жена оставам!