На прага
Постигнал себе си, в далечното се взираш.
Тъмнее бъдещето - хребет недостъпен.
Едно-единствено все още не разбираш:
защо началото на края е бездънно.
Отлитат миговете - черни птици -
и нива е животът. Те отнасят
от твоите изстиващи зеници
последния пожънат блед отблясък.
Приижда приливът студен на самотата.
Обгръща тя със странното си тяло.
Покълнал в нея, чуваш тишината,
увила всичко със сребристо одеяло.
Отвъдното надява своя пръстен
на пръст безименен - но без позлата.
Внезапно то венчава всеки кръстен
за вечен брак, започващ под земята.
© Младен Мисана All rights reserved.
