На прага
За кой ли път прекрачвам прага
на родния ми дом, едничък.
Тежка болка гърлото ми стяга,
живее в миналото си самичък.
Ябълката в двора - вече стара,
тъжни клони мълком е превила.
Не! От времето не може да избяга!
Прегърнах я. До нея съм се свила.
Тя помни детските ми набези,
как палаво катерих се по нея,
ожулените колена и белези…
Не спирах тъй, по детски да се смея.
Какъв живот тук само е кипял,
три поколения в едно живели са.
И вик, и детски смях, и глъч се лял,
и труд усилен, но и песни пели са.
Сега смълчана пред тази тишина
стоя, не смея прага да прекрача.
И оглушала чувам своята вина,
тъжа… … и моля се да не заплача.
А тишината пери тънки пръсти,
свива гърлото ми с болка, стяга.
Домът ми същият е, но и пуст е!
От спомените ми не може да избяга.
