За кой ли път прекрачвам прага
на родния ми дом, едничък.
Тежка болка гърлото ми стяга,
живее в миналото си самичък.
Ябълката в двора - вече стара,
тъжни клони мълком е превила.
Не! От времето не може да избяга!
Прегърнах я. До нея съм се свила.
Тя помни детските ми набези,
как палаво катерих се по нея,
ожулените колена и белези…
Не спирах тъй, по детски да се смея. ...