На прашинка от рая
На прашинка от рая
Ти знаеш ли нощем как злобно си хапя
до кръв и сълзи наранените устни,
как вие безпътна и пуста душата
и как самотата я с нокти разкъсва?
Ти чу ли как блъска зловещо в гърдите
напук на железните, тежки окови
проклетият спомен що сам в мене скита
и вместо очите ми ядно говори?
Ти знаеш ли, че като цвете от ада
покълна греха ни и в мрак ме погубва?
Не моля за прошка, не търся пощада.
Аз няма отново така да се влюбя.
От днес съм самотна. От днес съм безлична.
Във празната стая гласа си дочувам.
Не ми се живее. Не ми се обича.
Душата ми пукнато пени не струва.
Захвърлям я утре оттък, на хълма,
при стария явор и дивото цвете.
Въжето ще стегна до болка безмълвно.
Прощавайте, сойки. Тревици, простете.
"Прости ми, небе. Ти ми беше постеля" -
шептя на лазурната синя омая.
Утре сутрин далеч от дома ще изгрея
за живот без тъга, на прашинка от рая.
© Яна All rights reserved.
