Седя по средата на пътя
с две протегнати ръце.
В тях държа форма куха...
Формата на моето сърце.
То отдавна спря да бие,
спря се ритъмът красив.
Лъжата се опитва да измие,
беснее тя като жребец игрив.
А аз седя и чакам,
може и да се завънеш ти.
Студено е... със зъби тракам,
а пътят продължава да мълчи.
Не издава стъпки тихи,
пази в тайна всеки шум.
Очите виждат черно-бели щрихи,
безмълвен си остава този друм.
А аз седя и още чакам,
загубила съм веч надежда...
Замръзнах - със зъбите не тракам,
но сърцето все натам поглежда...