На ръба
Пред мене е зейнала пропаст.
Аз съм на ръба. На пръсти.
Очи затварям за равновесие -
иначе политам в тази бездна
и по зъберите остри на парчета
ще останат спомени безследни.
Да не говорим за сърцето бедно,
от любов същисано, последна.
Изпълзяват в очите изминатите
пътища
на живота ми - онзи същият,
който отново бих живял,
когато си свирках за да се утеша,
ако завистник ме някой обиди
или се надсмива злорадо,
както вървя си пеша...
Да съм жив ми стигаше -
моя осмислена радост...
А сега - мъка, безразличие, горест
в преуморена от тълпата душа ...
...
Не! Ще се върна обратно,
към бездната не е моят път
и ще римувам живота стократно,
докато съществува светът!
За да не достигат ръбът...!
© Валентин Василев All rights reserved.
