На Самотата
Напират в зениците есени.
И стягат челата ни тръни.
Наздравица вдигам, обеснице,
нека изпием живота до дъно!
До гуша ми дойде от лабиринти!
Аз вярвам, че, както е речено
(твърде макар да е, мисля, наивно)
да обича човекът обречен е!
И както делата, по своя си начин,
диря изписват и в хладния камък,
тъй често съдбата невзрачна
в торса дълбоко, от рамо до рамо
наниз раздира от белези -
в минута на слабост, когато
поробиш завинаги себе си.
И тихо забули те мракът.
Наздраве! Да пием до дъно!
По глътка за всичките рани!
Щом е животът ни вино от тръни,
нека изпием го, спътнице, двама.
© Александър All rights reserved.
