На самотните души
Насред гората - вълчи вой.
Ужасен гръм, последван от порой.
Той броди сам, умислен в тъмнината,
а в душата му - пустиня е; къде е топлината?
Само голи камъни, сънуващи дъжда,
а устните му - хванали ръжда,
след поредния порой на любовта.
И неизплакани сълзи бунтуват му кръвта,
а яростта умело притъпява сетивата,
сляп е станал и не чувства
как нежно облива го небето,
а сухо остава му сърцето,
не вижда вече светлината на луната,
глух е за зова на своите събратя,
жива сянка търси сляпо любовта.
Той броди сам и вълк е неговото име през нощта.
© Ани All rights reserved.
