на Станислав Стратиев...
На Ст. Стратиев
Двор в Айтос, пълен със изсъхнали цветя.
И почернели турски керемиди.
Лози, заспали вече над стрехите,
надничащи в прозореца.
Пукнатини, пълзящи по стените,
изпълнени с латекс,
достигащи циментовите стъпала на входа.
Окъсано чердже,
където крият ключа,
единствено за влюбени…
Едва държащи се огради на околни къщи,
с прогнили сред човешка суета автомобили.
Консервени кутии със цветя…
И онзи пеещ звук на падащ дъжд,
Когато няма нищо друго по света,
създаден пак единствено в любовни нощи…
И старото легло със табли,
с цвят на вишна.
Но любихме се още.
А любихме се още…
А улиците вън - огромни, черни, зеещи пустини.
Мелодия, поставена в изтъркан вече стар касетофон…
Която после пак се връща…
В просъницата, сред съня ни
Но любиме се още…
Любиме се още…
А сватбите на наште спомени?
Събрани в хора и приятели, забързани усмивки.
прибрани в скута на един живот.
Но пак ще пада дъжд, над този двор, над тази къща,
И пак останали,
единствени и близки,
притихнали, заспали,
ще се обичаме ли още?…
© Цветан Бекяров All rights reserved.
