На сто безлуния от вас
Когато всички думи тихо зъзнат,
като сред преспи пръснати зърна,
когато чудесата падат възнак
и лепне по ресниците слана,
когато бяла смърт го прелъстява –
изстинал, скрит от хорската ви гмеж,
той знае, орисията такава,
след всеки крах, е порив и поглеж,
пробива мракобесните зандани,
пак животворен лъч, цъфтят липи...
Сърцето му и буца лед да стане,
искрата в него ще го разтопи.
Ще бъде нощ, ще дойде млада пролет,
ще го целуне, с люлякова страст.
Авлигите, за него ще измолят,
нов свят... На сто безлуния от вас.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
да не зъзнат...