На страданието ми
На страданието ми
Здравей, мое малко зеленооко чудовище,
неутробно, безбого, бозаещо бреме.
Докога ще ме искаш за свое леговище,
докога ще износвам аз тебе, ти – мен?
Клони сухи без листи ще вържат годините,
небеса ще целуват пръстта,
ще се съвкупят дяволи хитри с богините,
дъждове в цветове ще се влеят и ще родят.
В колелото на битките ярост ще гасне
и денят ще догони нощта.
На заранта сънни, безродни, побелели от щастие,
полята ще си обнажат кафява гръдта.
Ще бъде светът. А моето бъдно нездраво
пише висшият с почерк неясен и крив.
Не чете се, не знае се, не може да става...
Мръсна утайка... безпътие... познатото сиво до смърт...
Проклетия орисана, вдън земята иди си.
Свобода на душата. И обич за мен.
Да ме има, господи, в кръговрата
на щастливите смъртници, скитащи с теб.
Да си копая кротко нивата
с някого, с поглед кротко зелен.
Да засричаме гласно и шепнещо: стига ми,
че те имам, че си в мен, в моя ден...
© Златина Георгиева All rights reserved.
) Поздрав, поздрав! ::
