На теб, когото толкова обикнах...
Когато имах нужда твоя глас
на късчета да пръсне тишината...
Когато нямах в себе си компас
и никъде не виждах светлината...
Когато те очаквах ден след ден,
а нощем търсех мъжкото ти рамо...
Когато те почувствах променен
и питах се сезон ли бях аз само...
Когато се прегръщах сам-сама
и сълзите ми като дъжд валяха...
Когато нямах вяра в любовта,
и в пропастите, дето ни деляха...
Когато в мен създаде нов живот,
и знаех, че не искаш да го има...
Когато мразех себе си... и Бог,
а пролетта... ухаеше на зима...
Когато вместо в булчинска одежда
облякох се във болка...Станах ничия...
Когато мойта вяра и надежда
удавиха се... в твоето безразличие...
Когато студ пронизваше ме цяла,
и имах нужда от трохичка нежност...
Когато бях от мъка полудяла
и всичко...всичко беше безнадеждно...
И бях сама... Сама... И пак сама...
Ти нямаше сърце за любовта ми...
... Ако обикнеш някой ден жена,
заклевам те, недей я наранява!
© Павлина Соколова All rights reserved.
