На тревата
И какво като те няма?
Нима живея по-различно?
Тук на нашата поляна
сама си идвам периодично.
И днес отново е дъждовно,
мрачно и до болка посивяло,
тихо и съдбовно,
смачкано и някак вяло.
Същото като преди,
разбрах само едно,
светът не се променя,
променяме се само аз и ти.
Тревата си е все така зелена,
танцува в ритъма на лъхащия вятър.
Недостойна да се възнесе,
грима си бърше в земния театър.
Но любовта ù ти нима не виждаш?
Приласкана в слънчева прегръдка,
невинна жертва на дъжда прииждащ,
отнесена като самотна глътка.
Сива и обезобразена
в този свят тя не съществува.
и литва преобразена
в океан небесен да поплува.
Но тук на моята планета,
други закони веч царуват.
Като през обърната монета,
демоните отново ми гостуват.
В чаша пълна с пепел
виждам паднали звезди,
а не безброй разбити,
изгорени и от Бога скрити – танцуващи мечти.
Не се лъжи – тук няма оптимизъм.
Той не вирее в тези ширини.
В този мрачен организъм
план съдбовен се крои.
Какво като те няма?
не изпускаш много,
тук на нашата поляна –
любовта я няма да те гледа строго.
© Радост Димитрова All rights reserved.
