На тяхната сиротна улица
Захвърлени чувства зъзнат
на тъмно в ъгъла забравени.
Без обич душите им мръзнат
без топлина дълго оставени.
Животът, за тях си е мащеха,
играе си с пионки невинни.
Мигове отминават, а можеха
да бъдат свободни и силни.
Да пуснат на воля желания,
босоноги да усещат полята,
да имат, да искат, познания
да трупат в сърце и в душата.
За тях липсва поглед нататък:
назад лошо, не гледат напред.
На мига взимат, няма остатък,
няма случване, няма и полет.
Техен дом, тази улица тъмна,
не минава и ден без сълзене.
Тяхна радост е думата „съмна”,
техен ритъм е „бавно пълзене”.
Не пресъхват очите, текат си,
не остават следа сред „елита”.
Във нашият свят те вървят си,
към нас същността им все вика.
Оглушахме и ослепяхме обаче,
подминавайки „техният глад”.
Грозна дума и тъжна – сираче,
но реалност в жестокият свят.
© Анета Саманлиева All rights reserved.
