На Виолета
Лутам се в тъмна, зловеща гора.
Плахо, страхливо пристъпвам.
Търся отчаяно път към дома,
в спомен уютен потръпвам.
Моля се Богу за лъч светлина.
Ала от мрак съм обгърнат.
Чакам, запалили `искри в нощта,
феи при теб да ме върнат…
Страх ме е. Твърде съм стар за това,
сам да посрещам зората.
Плача за твоята топла ръка –
обич, опора, приятел…
Давя се. Жадно преглъщам сълзи.
Зная, виновен съм. Зная!
Искам да кресна, да шепна “Прости!”,
С теб бих посрещнал безкрая…
2006
© Ники Николов All rights reserved.
