Вратата ми отвори с трясък.
Подхвърли вътре куп листа
и малко сладкодумен пясък, 
да ми разкаже за едни места...
Разкъса лесно хубавата книга.
Езикът му не бе цветист,
едва изрече...
Спри да мислиш, стига!
Не виждаш ли, че си безпътен глист!
Нахрани се от сляпата ми вяра,
ухили се и продължи...
Да гълта всичко в сиво звяра...
Убих го, без дори да изръмжи.
Събудих се. Пролази мисъл.
Какъв голям съм, напорист!
Но нищо, че не съм написал,
пред мен показа бял и гладък лист...