През прозорците грее,
а тази тъмна стая
бива превземана от спомените,
когато усещахме, че сме покорили света.
Бяхме неопитни,
бахме незрели,
бяхме глупави,
любовта значеше всичко.
Поглеждайки назад,
имахме хиляди оправдания
да бъдем тъжни, но не бяхме.
Сега съм, а оправдание ни едно.
Спомняш ли си
от време на време?
Онези времена?
Дано. Аз често го правя.
Ако се сещаш,
надявам се да е с усмивка,
надявам се да ме помниш с усмивка.
© Филип Филипов All rights reserved.
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
