През прозорците грее, 

а тази тъмна стая 

бива превземана от спомените,

когато усещахме, че сме покорили света.

Бяхме неопитни, 

бахме незрели,

бяхме глупави, 

любовта значеше всичко. 

Поглеждайки назад,

имахме хиляди оправдания 

да бъдем тъжни, но не бяхме. 

Сега съм, а оправдание ни едно.

Спомняш ли си

от време на време? 

Онези времена?

Дано. Аз често го правя.

Ако се сещаш, 

надявам се да е с усмивка, 

надявам се да ме помниш с усмивка.