На задушница
Вятърът се любеше с морето
и от любовта им се роди
пенеста вълна, а в мен детето
тича пак по мокрите следи
на отминалото време - ето,
пак сме двама... Пясъкът скрипти
в разпилени стъпки - там, където
шепнат още спомени за дни,
вече безвъзвратно отлетели.
Ниско стелят се над мен мъгли
изпод бели облачни къдели.
Бели са и моите коси,
безпощадно в скърби посребрели.
Вечността отдавна ни дели,
само тук стрелките са се спрели.
С мирис на море и див пелин
бризът нежно вместо теб ме гали,
докато през някой ден дъга
в снопи слънчеви на огнен залез
пак ни срещне, но във Вечността...
© Цвети Йорданова All rights reserved.
