Да си призная мъничко боли,
че късно е и няма връщане.
А пътят ми оказа се трънлив,
надолен е и адски хлъзгав.
Набивам токчета – поне да се забавя.
От мисълта за Нея ставам таралеж –
настръхнала. А някой все повтаря:
Не можеш, мила, няма да я спреш...
Не мога да я спра, но ще протакам.
Живота мама каза, че е мой.
А старостта ще трябва да почака ,
отбивка има – ляв завой. ...