НАДЕЖДА
Душата моя, вейчица премръзнала...
Душата моя, клончица прекършена...
По пътя, който през годините е минала
как треперила е тя и как е зъзнала.
Зли ветри са я кършили, опъвали...
Неволите са я на кръст разпъвали.
Теглила като лавини тежки са я смазвали
И грехове, били и не били, са я наказвали.
Отдавна в нея чак до дъно е пресъхнало
изворчето давало й и живот, и сила,
То през вените, между кръвта
се е промъквало, да я напои със струйка жива.
Когато слънчевата пролет се завърне пак
и от стряхата заромоли капчука,
дали отново няма да набъбне тя
и пъпчици зелени да разпука...
Душата моя, вейчица премръзнала.
Душата моя, клончица прекършена.
© Елизавета Дорошенко All rights reserved.
